Един от най-дълбоките и често завоалирани капани срещани по пътя към духовен живот, е склонността към себе-драматизиране, и следващото след него себе-възхваляване. Възможно е да започне с чувството, че човек е някак ‚специален‘ , или че групата, към която принадлежи е надарена с уникална и директна връзка с някакъв Учител, или дори Бог. Следващата стъпка е съзнателен или несъзнателен опит да се придаде необикновено значение на по-скоро обикновени и не-толкова впечатляващи случки – да им се припише драматична важност , която представя нечие действие в особено ярка светлина. Това рано или късно подхранва нарастващо чувство на гордост и духовно превъзходство.

​

   Индивида може наистина да е постигнал видим прогрес в своето развитие. Възможно е да забележи появата в себе си на сравнително необичайни и изумителни нови сили и способности (например, ясновидство, телепатично общуване и т.н.). Тези преживявания може да са впечатляващи, но за съжаление те правят впечатление и на егото с неговата особена важност. Освен това, такива случки биха могли да бъдат използвани с цел да се впечатлят останалите с тяхното значение – или по-скоро със самото его. Дори страданието и трагедията  - или пък ‚нападения‘ от тъмни Сили – могат да се превърнат в инструменти на себе-драматизация.

​

  Типът темперамент присъщ на Лъва е особено сколонен към впускане в такива чувства и в това да драматизира, но ние всички имаме по нещо от тази тенденция в себе си. Поради тази причина, Църквата винаги е изисквала смирение и подчинение от всички, които са искали да се посветят на духовна трансформация. Гордото его е трябвало да се смири по всеки възможен начин и да се откаже от всяко усещане за ‚специалност‘,  необикновеност, или богопомазаност – даже и това да се е изразявало като предимство, спечелено заради преживени трагедии или възможност за извършване на дела, които  изглеждат божествено вдъхновени.

​

  Днес в нашето възвеличаващо егото общество, думата смирение не е особено привлекателна. Затова съм използвал израза непринуденост, който има по-широко приложение и във всеки случай достига до същината на въпроса. Непринудеността e обратното на себе-драматизацията. Сложността и стремежа към психологигеско себе-изтъкване почти винаги води до някакъв вид високомерие. То може да е замаскирано с благородни жестове, дори жестове на себе-унижение. Истински духовния човек не е просто смирен; неговите действия за директни и непринудени. Той е просто и само това, което е. Другите може да правят каквито искат загадачни и чудни интерпретации на неговите прости действия; но духовния човек не притендира за нищо. Той оставя работите му да говорят за себе си, докато той ‚продължава пътя си‘ към все по-цялостното осъществяване на своя вътрешен потенциал на съществуване.

​

​

Превод от английски: Радилина Шанова, Лондон, 20/10/2016

​

Art by Maggie Taylor - https://maggietaylor.com/work/